"Въглени" от Веселина Кожухарова ще се появи на пазара от 10.12.2024 г. Веселина Кожухарова е родена в Горна Оряховица. Цялата си кариера тя посвещава на музиката като вокален педагог, ръководител на хорове, вокални групи, основател на частно музикално училище.
Творчеството ѝ включва текстове и музика на песни, пиеси и мюзикъли. Има издадени няколко книги, в които умело преплита многоликите пъстри нишки на фолклора с богатата душевност на българите.
След „До четвърто коляно“ и „Кера“, „Хермес“ представя новия й роман – „Въглени“.
Началото на романа ни връща в съдбовната и преломна 1393 година. Един болярски род напуска столицата Търновград, за да търси спасение, и така основава малкото планинско селце Трънава.
Няколко века по-късно селцето процъфтява. Ангел и Огнян са връстници, израснали в общността и непрекъснато поставяни от съдбата в непримирим сблъсък. Верни на имената си, единият с радост помага на близки и приятели, а другият изпепелява всичко, до което се докосне.
Щастието на героите в романа има висока цена. Тъмната сянка на злото смразява крехкия полет на душите им. Писателката постепенно разкрива лъкатушещия, нерядко превратен път на героите. И не само пресъздава една автентична битова и социална атмосфера, но постига и мотивираната им психологическа характеристика.
Това е роман за смисъла на житейските изпитания. В него любовта е грях и спасение, живот и смърт, начало и край, минало и бъдеще.
Откъс
Слънцето на пръсти се промъкна в селото. Първите му лъчи погалиха върха на черницата сред двора. Че беше голямата къща на най-високото. Промушиха се през листака на старото дърво и надникнаха в стаята на горния етаж. Малина измърка и загърби светлика, но Никола се пресегна и докосна разпиляната по възглавницата коса. От заигралите се в нея лъчи тя блещукаше като жълтица в шепа.
– Да ставаме, невясто. Май окъсняхме. Гумното ни чака.
– Ммммм…
Докато Никола хапваше набързо от снощния клин, Малина събуди децата и ги нахрани. Гумното беше точно срещу тежката двукрила порта на широкия двор. Вързаха две люлки на ивановката, която вишеше клони до вратнята на хармана – една за бебето и друга за седемгодишния Ангел.
Същи ангел бе спуснал Бог в дома на Никола и Малина. Небесносините очи на детето бяха винаги ведри и усмивката не слизаше от лицето му. Щом бебето започнеше да мрънка, детето скачаше от люлката си и залюляваше Невена. И песен ѝ запяваше. Много песни беше научил той от Малина. В зимните вечери, събрани край оджака, майка му предеше и тихо припяваше. Момчето обичаше песните за змейове и самодиви и приказките за бързоноги коне с развети свилени гриви и за звездочели юначни момци.
Бе станало пладне. Малина тръгна към сянката на ябълката, а Никола разпрегна воловете от диканята и ги подкара към дола да ги напои.
Докато се хранеха, воловете пасяха срещу тях, досами едрата джанка. От време на време протягаха вратове и ошмулваха с уста, от висналите над земята клони, зрели червени плодове. В обедната мараня се чуваха монотонният звук от бръмченето на малките, прелитащи покрай тях твари, плясъкът на опашките на добичетата по хълбоците им, докато гонеха мухите, и хрущенето на костилките в устата им.
Пред вратнята на гумното се показа млада жена с бебе на ръце. Зад нея се накамариха десетина козички и още толкова яренца. Жената тихо хлипаше.
– Калино Бойке, що дириш тъдява? – Малина скочи от рогозката и се втурна към вратнята. Никола се извърна, съзря сестра си и пъргаво се изправи на крака. Булката му отвори скованата от белени колове вратня и грабна бебето от ръцете на Бойка, а тя със сетни сили се отпусна в обятията на Никола. Вкараха козичките на хармана и настаниха неочакваната гостенка на рогозката под ябълката.
– Що става, сестрице?
– Страшно, батьо, страшно! – изхлипа тя. – Мама и тате сигур веке ги нямааа и Танас е отишъл подире ииим.
Малина и Никола се спогледаха, но не отрониха думичка. Оставиха уплашената жена да се съвземе, че видяха ужаса в очите ѝ. И в техните души пропълзя ужас и трайно се настани там, когато чуха разказа на Бойка.
– Сабайлям, едва що се раздени, мама и тате наченаха с Танас да вършеят. Аз задянах Благуна и подкарах козите. Тъкмо ги разтирих на Додюва лъка, и видях голям думан откъм Филибе. Конници. Кога влязоха в село, отдето минаваха, изкарваха от къщите де кого намираха. Людете се гласяха да тръгват по къра. Подкарах козите към Горната ливада и кога обърнах пак очи към село, съгледах на мегдана вързани десетина мъже. На колене бяха. Няколко аги обикаляха край тях и въртяха в ръце ятагани. От сбраните на мегдана люде се отделиха две дечица и хукнаха нанякъде, хванати за ръце. След тях се спусна един от конниците. Настигна ги, наведе се и с един замах ги посече… и двете.
Бойка се разрида отново. Детето в ръцете на Малина и то писна. Тя го подаде на зълва си да го накърми, но бебето, щом сукна два-три пъти, отвори уста и пак зейна. Бойка опипа гърдите си и започна да му приглася. Беше пресъхнала. Малина накърми ревящото бебе и го сложи в люлката до своето. Никола ги подкани:
– За како добро чакаме? Влизайте двете вкъщи и гласете бохчите, онез няма да оставят и нас намира. Тряба да се махаме. Аз ще напълня чувалите с туй, дет сме овършали, че да го натоварим на талигата.
Тръгнаха по икиндия. Никола тъкмо заклиняше портата и чуха по калдъръма чаткането на копита. Танас.
– Танасе, що стана? Къде се бави? – Бойка понечи да слезе от талигата.
– Не се помайвайте. Онез идат.
Подкараха конете и се изнизаха по пътя на изток. Там, в далечината, се издигаше планината. Към нейните гъсти гори ги поведе Никола, че беше ходил с баща си в Търнов и знаеше къде бяха проходите. Бързаха, ама с животните, които водеха, не им спореше. Но нали трябваше да имат някаква мая за новия живот на новото място. Избягваха селата. Не знаеха кого ще сварят там. Тайно се надяваха османлиите да са далеч назад.
Замръкнаха край млада кория. Намериха кайначе и напоиха животните. Оставиха ги да пасат, преди да се стъмни съвсем. Не посмяха да запалят огън. Хапнаха набързо и мъжете се разбраха кой кога ще варди.
Още в утринния сумрак продължиха на север. По обяд изядоха, без да спират, по един комат със сирене. Пренощуваха още пет пъти и щом светна зората за шести път, планината вече ясно се виждаше пред тях. На всички им се искаше да се шмугнат в горите ѝ, но се наложи да пренощуват още веднъж. Когато потеглиха отново, гората като че бе на един хвърлей място, но потънаха в нея едва по мрачина.
– Знам де е дервента, ала ми се иска да минем по-встрани от големия друм.
Всички се съгласиха с Никола.
Престрашиха се и запалиха малък огън. Тогава чуха звук от копита и от тъмнината се появиха два коня. Ездачите на тях не се виждаха ясно. Никола и Танас скочиха и стиснаха здраво ножовете, които извадиха от поясите си.
– С добро ви сварваме. Бягаме от османлиите – чуха тревожен младежки глас.
– Слизайте тогиз при нас – подкани Никола двамата новодошли.
Те слязоха от конете. Смъкнаха дисагите от гърбовете на добичетата и се приближиха към огъня. Бяха много млади, почти деца – момък и мома. Людете край огъня впериха очи в тях и зачакаха да чуят историята им.
– От Желювци сме. Бяхме тръгнали към града за пазара, ама дочухме конски тропот. Свърнахме в гората и се притаихме. Конниците прелетяха край нас кат хали и подир малко се чуха писъци откъм село. Заобиколихме го и препуснахме на север. Туй е. Дано ни вземете с вас, за дето и да сте тръгнали – издума момъкът и прегърна седналата до него мома.
– Разплакали са още три села, дорде стигнат до вашто – като на себе си проговори Никола. – Останете с нас. Утре тръгваме към дервента и отвъд ще търсим сгодно място да изкараме зимата. Тя не е мека като при нас. По онез места вали много сняг и става студено. Тряба да намерим де да прислоним глави до пролетес.
Поеха пак на път. Бяха по-спокойни в прегръдката на гората, но трябваше да търсят широки пътеки, за да може да мине талигата.
След три дни превалиха билото. Оттатък планината им бе по-трудно да намират път. Пред тях непрекъснато се изпречваха буйни потоци и трябваше да търсят брод. Но тъй неусетно се смъкнаха от най-високото. Харесаха поляна с бълбукаща рекичка между два оврага. Беше защитена от ветровете, а покрай нея сплитаха вейки вековни буки и дъбове.
Преспаха и на заранта се събраха да решат какво да правят оттук насетне.
– Мисля си, дет отпървом ни требе едно магаре. Да можем на него ряза дърветата. Како ще речете? – Никола, като най-възрастен, първи издума какво мисли.
– Право думаш, батьо. А какви къщи ще си стъкмим? – Танас искаше по-бързо да има къде да приберат на завет децата.
– Има много работа за вършене. Първен да направим ограда, да не нападат дивите животни добитъка, да издълбаем по една одая за сякое семейство. Ще изградим в тях оджаци. И нарове, дето да спим. Аз мисля ние с Танас да сечем ко̀ли за оградата, а булките и Гьорги да копаят.
Мъжете огледаха двата стръмни бряга и решиха къде да бъдат вкопани стаите. Бедата бе в това, че само Никола носеше сечива. Една голяма брадва, една малка балтийка, търнокоп, две мотики, лизгар и лопата. Отстрани на ритлите на талигата беше закачил и голямата бичкия.
Не губиха повече време в приказки. Всеки се захвана за работа. На голям клонат дъб вързаха люлките на двете бебета. Ангел се зае да ги наглежда и да ги залюлява, когато бебетата в тях ставаха неспокойни.
Хапнаха за обед и продължиха, че нямаше време за почивка. По едно време чуха едно от бебетата да плаче. Бойка изми ръце на рекичката и отиде да види какво става под дъба. Залюля люлката на Благуна и детето се успокои, а майка му се огледа наоколо, повика тихо, но Ангел не се обади. Тръгна към другите жени:
– Како, Ангел го няма при децата. Повиках, ама не ми отвърна.
Малина бързо заряза работата си и хукна към гората, където се чуваха брадвите.
– Никола, Николаааа! Ангелчо го няма!
– Че де ще се дене? – разтревожи се и баща му.
Всички се разпръснаха из гората и започнаха да викат момчето. При люлките остана само Бойка.
– Тате, тук съм, татеее!
Никола тръгна по звука на милия глас и се сепна, когато пред него се изпречи голяма кафява мечка. Беше полегнала на една страна и тихо стенеше. От гърдите ѝ се стичаше кръв и на земята се виждаше голямо мокро петно. До нея видя Ангел, прегърнал колкото него на бой мече. Очите на мечето бяха целите мокри от сълзи и то неумело се опитваше да ги изтрие с лапа. Другата му лапа беше преметната през рамото на сина му.
Тялото на мечката се разтресе и от устата ѝ се чу зловещо хърхорене. После замря. Мечето пусна момчето, прегърна с две лапи огромната глава на майка си и жално заскимтя. И момчето се разплака. Всички, които бяха тръгнали да го дирят, ги наобиколиха.
– Нищо не можем стори, синко. Остави го да се прости с майка си. – Никола поведе Ангел към бивака. Другите тръгнаха подир тях.
Вечерта, събрани край огъня, решиха да направят от мечото месо пастърма за зимата. Щяха да имат време да я изсушат. А малкото мече щяха да отгледат, докато може да се оправя само – това обещаха на момчето. Даже и име му дадоха – Манда.
И заживяха като голямо семейство. Заедно посрещаха несгодите и малките радости. Всеки ден благодаряха на Бог, че ги бе опазил живи.