Много години след написването му излиза неиздаваният до момента таен, скрит роман на голямата българска поетеса Ваня Петкова “Бог е Любов”/Житие на една свята грешница/.
“Предварително зная, че това искрено, кърваво писание няма да бъде публикувано тук, а може би ще бъде един ден, но това бе причината да не оформя тази писмена рана, символично наречена “книга” или “дневник”, през тези 20 години.” Това споделя Ваня Петкова още през 1989 г. Тя оставя траен отпечатък в модерната ни история като най-космополитната поетеса и писателка на България.
По-долу ви предлагаме послеписа към книгата на поетесата, чийто автор е нашият колега Исак Гозес.
Премъдрият, талантлив и прозорлив руски поет Евгений Евтушенко го е казал най-точно: “Ваня, природата те е създала в един-единствен екземпляр”.
Много красиво, но тежко на онзи, на който му се случи. Такива дори в рая ги гледат накриво. Защото не са като останалите. Те са различни, стъпката им е друга и не съвпада с такта, с който марширува “прогресивното” човечество. А и мислите, приказките, дори дрехите им са някак си шарени и бият на очи сред общата сивота
За съжаление, на Ваня Петкова й е писано да живее в свят, в който сивотата е свещена. Всичко извън нея е ерес. Дори любовта. Да се влюбиш и омъжиш за човек от друга държава, с различна вяра и цвят на кожата, веднага те подрежда в някакъв съмнителен обществен черен списък и те прави еретик. Това по наследство се предава и на тези, които са след теб. Никой после не се интересува какво те могат, как са се учили и какви граждани са.
Това няма никакво значение – защото те вече са дамгосани по рождение
Вярно, че в лозунгите обичаме черните и сме солидарни с тях, но споменатото общество отдавна не вярва на лозунги.
Книги като тази, която сега държите в ръцете си, не се пише нито в кабинети, нито на бюро, нито за един ден. Тя се пише цял живот, върху разранено коляно, което боли, и с ръце, които някога са били нежни, но вече са втвърдени от мазоли.
В нея, въпреки че думата ЛЮБОВ е в заглавието, любовта като че ли е най-малко. Тя избива като нежно красиво цвете, но за малко. После то е тъпкано от тежките ботуши на завистта, изневярата, похотта, от всичко, което го докосне.
Мнозина ще видят в главната героиня на романа “Бог е любов” надарената певица и красива жена Нина Котленка самата Ваня Петкова. И няма да сгрешат. Много неща съвпадат: бракът с арабин, мургавата щерка, талантът, дори седемте езика, които двете владеят. И все пак авторката е решила да се постави в нелегалност. При това не само себе си, но и самия роман.
За него научаваме много късно, от бележките, които е оставила. В тях твърди, че го е писала цял живот. “Вдъхновена” от ударите, милиционерските разпити, пороя расистки обиди, сипещи се върху нея и семейството й. Пишела го е тайно и никой, дори най-близките й, не са знаели за него. Затова болката в страниците му е повече, отколкото нормалният читател може да понесе. А тайната – щитът, с който е искала да опази най-скъпите си хора.
Романът “Бог е любов” е намерен след смъртта на авторката му в сандъка с най-скъпите й вещи
Години след нейната кончина дъщеря й Оля Ал Ахмед най-после се решила да го отвори. И там, между кутията с писма, които Евгений Евтушенко й е писал в рими, и в дует до плочата на Булат Окуджава с посвещение “На Нейно Величество Ваня с много любов”, снимките с Фидел Кастро, Багряна, Джагаров, Дамян Дамянов, Николай Гилен и много други световни величия, между наградите, между които и номинацията за “Гинес” за 45-минутния рецитал в самолет на “Аерофлот”, доносите, заповедите за уволнение, реликвите, събирани от цял свят, се появили пожълтелите страници на нейната изповед. Към ръкописа била прикрепена и малка бележка:
“Да се публикува след смъртта ми”
Защо? Кой и какво са пораждали това нелогично за автор, издал двадесет и пет книги, желание. Може би съмнението, че заради фалшивото, цинично лицемерно и лъжливо време, в което е живяла, тя не е вярвала, че някога той ще види бял свят. И въпреки това го е писала. Честно, не заради себе си, а заради другите като нея. За да не бъдат замеряни и те с калта, която цял живот са лепили по снагата и душата й.
В книгата има един забележителен епизод: Влюбеният в главната героиня Нина Котленко евреин Езра Бен Бахари надява скъп златен кръст, скандално пренебрегвайки вярата си, само за да докаже колко много я обича.
И Ваня има история с този свещен символ на православието: “Няма да те приемем в партията, докато не махнеш този кръст от шията си!” – заплашил я писателски велможа. А тя, пред всички клиенти в писателското кафене, му отвърнала: “Кръстът ще падне само с главата ми!”.
Затова така и не я приеха в партията – заради нескритите й религиозни убеждения, заради това, че е внучка на белогвардейски генерал, заради брака й с тъмнокож чужденец
Цял живот гонена и онеправдана. Посиняла от ударите на т.нар. общественост, тя си отиде огорчена от този свят. Обидена на родината, която я предаде, на колегите си, които я ненавиждаха заради таланта й, на псевдоприятелите й, които я използваха кой както може.
Понякога, колкото и да е тъжно, не авторът, а съдбата решава кога и как да бъде завършена една книга. Ваня Петкова отлетя към своята планета Сириус в съня си. Твърде рано. Така “Бог е любов”, последният й роман, остана недовършен.
Заради това, нормално е, читателят да се почувства ощетен: Той няма да разбере какво ще стане с Нина Котленко, ще се върне ли тя отново при неверния си съпруг, когото продължава да обича, или най-после ще срещне подвизаващия се само във въображението й мечтан руски годеник. А мръсниците и клеветниците, които я обикалят? Ще надвият ли те нежната й психика, ще успеят ли да досъсипят живота й. В това, което е успяла да напише, Ваня Петкова не дава отговори на тези въпроси.
Но нека любезният читател си спести огорчението заради това, че романът завършва с многоточие. Защото точно този факт го прави привилегирован. Дава му шанса да стане съавтор на талантливата Ваня Петкова. Нека той сам реши какъв да е краят. Съдбата на героите на “Бог е любов”, след последната страница, е вече в ръцете му. Така частица и от неговото житие може да допълни тяхното. Защото никой не може да избяга от себе си. Нито в живота, още по-малко в литературата.
Исак ГОЗЕС
