Масивът непубликувани творби на Алеко Константинов е бил запазен в архива на проф. Петър Динеков. Да се чудиш, как при толкова учени, никой не е посегнал от близо 30 години към придобитите в държавния ни архив оригинали.
Не е ясно какво е възнамерявал да прави академик Динеков с ръкописите – дали е било просто колекционерска страст или е имал нещо друго наум, но така или иначе те остават при него в неизвестност до смъртта му (почива през 1992 г.), а и в следващите години. Архивът е получен чрез наследници на писателя, откъдето през годините са излизали и други интересни находки.
В периода от 60-те до 80-те години на ХХ век, когато през 1981 г. излиза прекрасно коментираното издание на събраните съчинения на Алеко Константинов, е извършена голяма част от работата по установяване текстовете на писателя, вкл. лични документи, биографични факти, ръкописи, кореспонденция, непубликувани творби и т.н.
Събраните съчинения в четири тома, сякаш слагат капак на всичко това.
По принцип, Алеко Константинов е един от най-коментираните български писатели – от всякакви гледни точки: културологична, литературоведска, езикова, текстологична, сравнителна и т.н.
Питам автора на новата книга за Алеко Константинов:
– Как определяш причината за тази „разсеяност”?
– Причината за „залежалите” до днес материали на най-коментирания български писател да останат толкова дълго в неизвестност е резкия спад на подобни интереси непосредствено след 1989 г.
Времето на промените създава дълбоко криза в хуматиристиката и литературните специалности – освен инстуционална, тя е методологична, кадрова. По мащабите си тази криза, обхваща всички области на живота, бих я нарекъл “хуманитарна”.
– Би ли изброил заглавия или преразказ на някои от тези творби?
– Странното е, че след образуване на фонда от архива на Динеков са излизали определени неща, но никой, никога не го е коментирал като цяло, нито се е заемал с неговото изследване и обработка. Възможно е сред текстовете да има и с друго авторство , но голямата част са на Алеко. Изследователите които се появят ще кажат.
Ще се спра накратко на безспорните Алекови творби, залежали толкова време. Те са прекия повод за написване на новата ми книга
„Алеко Константинов DAS WUNDERKINR”
– Кой назовава Алеко вундеркинд?
– Това е Константин Иречек. Когато пристига в България той започва да си води дневник от октомври 1879 до края на престоя си в 1884.
Константин Иречек
Като млад учен, историк, дипломат, преподавател, политик, той пристига у нас, за да е в полза на младата държава България, съставя проекта и привилниците за образованието. По-късно става министър на просвещението на България.
– Новата ти книга се явява част от серията биографични книги, които пишеш за най-отличителните българи в по-новото ни време. Беше казал, че чрез биографиите на тези изключителни хора, ти работиш и върху собствената си биография.
– Поне се надявам да е така. На първо място искам да посоча няколко преразказа на детски приказки, писани от Алеко Константинов може би още в Свищов, или в Габрово, когато Алеко Константинов е още ученик или в първите му години в руския град Николаев, където той продължава образованието си.
Пенчо Славейков, приятел и първи биограф на писателя, пише за това, как роднините на Алеко пълнели главата и дразнели фантазията на това отчуждено и саможиво дете с една от друга по-странни приказки.
Е, сега може да се похвалим: вече знаем поне една част от тези чудновати приказки. Забележителна е тяхната тематика – всички те са свързани с мрачния образ и сянката на един своеволен, несправедлив и деспотичен баща, с когото синът или дъщерите трябва да се справят.
А от другата страна образа на една несправедливо наранена майка. Много близо до отношенията във семейството на Алеко Константинов.
Най-учудващото за мен беше едно откритие: приказка, разказана от Алеко Константинов, със същия сюжет (в руска версия) е използван от последователката на К. Г. Юнг. Нарича се Мари-Луиз фон Франк, която изследва феномена на типаж, който Юнг нарича puer aeternus – или “вечното”, “божественото” дете.
Аз категорично свързвам Алеко Константинов с този психологически тип, Затова използвам определението на Иречек за Алеко – Das Wunderkind – за заглавие на книгата си. Бях стъписан, изненадан и очарован от това съответствие.
Авторът на „Алеко Константинов DAS WUNDERKINR” Иво Милев
В архива е и единствената запазена, завършена (макар и едноактна) сценична творба на Алеко Константинов. Пиесата се нарича “В сферата на фраковете и клаковете”. Тя носи точна дата на написването си (13.08.1887) – десет дни след идването на княз Фердинанд в София.
Сюжетът е напълно съвременен: предстои първа аудиенция в двореца. На всички висшите чиновници е разпоредено, че трябва да бъдат според новия церемониал: с цилиндри и фракове.
Това става повод за драматургичния конфликт. Висшите чиновници просто нямат пари, за да се “обмондироват” и спорят адекватно ли е подобно изискване. В пиесата има нещо чеховско. Дребния повод става причина за саморазкриване на персонажите.
Доскоро един единствен опит на Алеко Константинов в по-обемните жанрове, минаваше ръкопис от който е запазено само началото на една новела, изпратен и запазен ръкопис в писмо до приятел. Казва се “Три години в братска Русия” .
От произведението са запазени 40-50 страници, описващи патилата на героя -български младеж в “уж братска” Русия. Общата представа за Алеко, насложена и от социалистическото литературознание е, че той е “русофил”. Поне в Одеса, където той следва и където е писана повестта, той не е бил такъв.
Не е такъв и по-късно – от момента, в който започва да се говори за признаване на княз Фердинанд от страна на Русия, но на тези неща не е обръщано достатъчно внимание. Той е поклонник на руската култура, но политическите му конфликти и преображения са доста по-динамични и сложни.
Само това е достатъчно да се видят богатствата на този архив, но има и още: там са ръкописите на преводите на “Демон” и “Полтава”, и то според мен първите варианти, които биха решили спора за намесата на Пенчо Славейков.
Има и други преводи от френски и руски – показателно и важно е избора на теми и сюжети. Там са записки с анекдоти или вицове, които Алеко е записвал, негови рисунки… Освен, че е владетел на словото, той е бил прекрасен музикант и добър рисувач. Всестранно е било възпитанието на някогашните българи от добри семейства.
Какво друго беше шокиращо за теб, което не сме знаели?
– Ще отговоря, продължавайки с преглед на архива. В него се пазят и оригиналите на част от “писмата” на Бай Ганьо-неизвестни доскоро, които Алеко превръща в своеобразен публицистичен жанр.
През 2017 г. Шинка Христозова публикува за пръв път едно от тях, което има интересна и пряка връзка с биографията на Алеко. То е писмо на Бай Ганьо до приятел, в което той търси начин да се справи с “черооката” Олимпиада Смокова, която е бременна от него и е на път да му създаде главоболия.
Личната история на Алеко с “чернооката”, която той нарича “очилата змия” (змия-очиларка, змийската алюзия присъства и на двете места) е разказана от родственицата му Екатерина Иванова и от Лидия Шишманова.
Работата е там, че в Алеко се влюбва в дама, “дълбока натура” за разлика от “лекомисления” любовник, той й дава достатъчно аванси, а тя се надява дори на повече, дори на брак…
Отказът на Алеко е тежък за дамата, но категоричен… Не знаем, дали тя е очаквала дете от него, както Олимпиада Смокова от Бай Ганьо, но писмото е прекрасен пример как автобиографичното се превръща в опит за литература и как зад личността на Алеко дебне сянката на Бай Ганьо.
Всъщност, дори и известните и публикувани творби на Алеко са май слабо проучени от гледна точка на автобиографичните мотиви и биографичната личност на автора и все още могат да изненадват.
Такъв е случаят с един слабо коментиран разказ “Иди му се надявай” от 1896 г. В него посредством изповедта на героя, Алеко описва личността и съдбата на Горан Гордеев. Това е човек, чийто живот в очите на другите е „едно чисто, бяло поле, върху което никакво петно не се лепна”.
“Скромен до наивност, наивен до глупост“ – подобни определения авторът дава на Иваница Граматиков, своя автобиографичен двойник от „Бай Ганю прави избори“.
Освен това е галантен красавец, идеалист и т.н. Но това са само негови роли („мога да играя ролята”, казва Алековия герой), в същност той е коварен, завистлив, лъжец и т.н., всъщност морално “чудовище”.
Тук Гордеев описва случая на една влюбена в него жена, на която той „навел гордото вратле“: „когато я докарах дотам, че треска я затресе, очите ù потъмняха […] скала да беше насреща ù, би се поклатила, но аз…“
Считам разказа за едни от най-интересните от гледна точка на биографа и с оглед личността на Алеко Константинов. За мен той е автобиографичен, дело на човек с до болезненост, чувствителна съвест
В архива е запазено и едно непубликувано есе или социален етюд, в което се анализира типологично феномена Холера Ностра – “таз болест остра” (Cholera Nostra Bulgariansis). Уж болест, тя всъщност е личност, която се е разроила навсякъде – в министерствата, съда, канцеларията…
За Холера Ностра Алеко създава цял цикъл “песни”, прави и мелодията за тях, които бързо, още преди Бай Ганю, му създават изключителна популярност в София и в провинцията. Те са запазени само частично, но есето-анализ на феномена съществува.
Холера Ностра е нов социален тип, развил се със смяната на политическата ситуация в страната след избора на новия княз и особено след отстраняването на Стефан Стамболов.
Докато Бай Ганьо е брутален – всъщност, поне по намерение на автора, той не е нито социален, нито национален тип, а политически: от времето на управление на Стамболов – Холера ностра е “симпатичен”, “мазен”, както би го нарекъл Бай Ганьо.
Това е, така да се каже, новата образована, интелигентска, “куртоазна” линия в управлението, идваща с княза и Константин Стоилов. Но той е не по-малко опасен, коварен от недодялания, но открит Бай Ганьо от времето на Стамболов.
Не е ясно дали Алеко Константинов е замислял нещо повече с новооткрития от него тип на “симпатичния” Холера Ностра след приключенията на грубия балканец. Текстът на “есето” (писан след появата на Бай Ганьо) говори в тази насока.
Записа Савка ЧОЛАКОВА
За автора
На своите 52 години, Иво Милев има завидни постижения особено с книгите си от няколко години насам, които са биографични: Владимир Димитров-Майстора, Илия Бешков, Животът и смъртта на Людмила Живкова, Алеко Константинов вундеркинда. Всички те са сред най-задълбочените и фактологични книги, плод на последователно проучване и ровене в архиви.
Иво Милев
Като възпитаник на Ловешката немска гимназия и завършил Право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, той е работил с продуцентски компании: SIA Advertising, „Камера“, „Еф хикс камера“, „Чучков брадърс“, бил е изпълнителен директор ) на SIA Advertising (компанията продуцент на филма „Мисия Лондон“ и сериала „Стъклен дом“).
Доскоро бе и зам.-директор на Националната художествена галерия от 2013 до 2015 година, когато подава оставка в знак на протест срещу сливането на Националната художествена галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство.
От 2020 до 2023 година отново е неин заместнк-директор, ръководи изложбената и проектна дейност . Куратор е на много изложби в Националната галерия и в страната, но отново подава оставка.
Иво Милев е автор на романи, на монографии за български художници, преводач, сценарист и продуцент. Особено място сред изданията му заема книгата „История на българското изобразително изкуство“, създадена въз основа на архива на Кирил Кръстев.