Един от големите митове на хибридната война, развихрила се в България е огромната и бързо растяща мощ – икономическа, военна и "мека сила" – на Китай, която трябва да превърне Дракона във водещата световна сила във все по-краткосрочна перспектива. Това пише в свой анализ Огнян Минчев в личния си фейсбук профил.
Водещи пропагандисти на "Руския свят" у нас пътуваха до Китай и след завръщането си проведоха серия от рекламни публични разкази за приказната земя на Изток, оставила далеч зад гърба си "упадъчния Запад" и превърнала се в надежда на поредното "прогресивно" … о-о, не, вече "консервативно" човечество.
Впечатляващият ръст на Китай пропагандно и причудливо се разпростира върху достойнствата на любимата им Русия, успяла напоследък да се превърне в "малкия брат" на Пекин и трескаво опитваща се да свети с отразената светлина на Дракона.
Напоследък БРИКС е паролата, с която нашите московски хибридчици се опитват да ни уверят, че отново сме направили "погрешния избор" когато сме се присъединили към ЕС и НАТО – т.е. към общността, към която България принадлежи по право, поради своята национална идентичност, изградена от най-светлите фигури на българското Възраждане.
Видео презентацията, която поставям под този текст представлява доста изчерпателен анализ на предизвикателствата, с които се сблъсква Китай по пътя на своето развитие като световна стопанска и геополитическа сила. Никой не може да отрече феноменалния успех, реализиран от китайската държава и общество по пътя на ускорената модернизация и в превръщането на страната във водещ световен фактор.
Между 1980 и 2020 г. (като груби граници) Китай максимално се възползва от процеса на глобализация, привлече гигантски инвестиции, управляваше своя стопански растеж и развитие по изключително успешен и прагматичен начин. В тази презентация се анализират факторите, които водят до намаляване на темповете на растеж в Китай през последните 6-8 години и се интерпретират политиките на Пекин начело със Си Дзинпин в опит да се компенсира и да се спре тенденцията към относителен упадък.
Китайският ръст в продължение на десетилетия се основаваше на изключителната конкурентноспособност на евтините китайски стоки на глобалния – особено на американския пазар.
Огромните експортни търговски потоци бяха логичен резултат от ниската цена на китайския труд и широко отворените врати на глобалния пазар. През последните 10-15 години китайският ръст достигна до нива на значително по-високо качество и адаптация към високите технологични стандарти на най-развитите икономики, в редица отношения надмина тези стандарти, създавайки свои технологични върхове.
Този процес съвпадна с възраждането на протекционизма като кризисна политика – както в Америка, така и във всички други големи световни пазари след структурната криза от 2008 г. Китай бе принуден да обърне посоката на своето развитие навътре към собствения си пазар и в зависимост от потенциалите на своето общество за потребление.
От една страна, това доведе до невероятните мащаби на технологично инфраструктурно развитие, които наблюдаваме, а от друга – постави реални лимити на стопанския растеж в ограничителната рамка на собствения, китайския пазар.
Темповете на растеж намаляват и в резултат на сериозните демографски промени в китайското общество. Невероятният ръст на китайското стопанство след 1980 г. се дължи до голяма степен на огромния трудов потенциал на поколенията на китайските "бейби бумъри" от 50-те до 70-те години.
Същевременно този огромен демографски ръст се явяваше спирачка по пътя на модернизацията, при която развитието все повече се дължи на качественото – а не количественото развитие на човешкия потенциал.
Затова през 70-те години бе въведена политиката на "едно дете в семейство", чиито отложени негативни последствия трябва да плаща днес и в обозримо бъдеще китайското общество.
"Бейби бумърите" днес стават пенсионери, а трудово активните поколения са все повече тези, които са продукт на политиката за едно дете. Това слага сериозен предел на потенциалите за стопански растеж.
Сами по себе си намалените темпове на растеж не са основание за катастрофични очаквания. Съседна на Китай Япония също се намира в аналогична демографска криза и затова стопанският й ръст изгуби динамиката от последната третина на 20 век.
Европа е във все по-драматична демографска криза, която компенсира с интензивна имиграция – но по този начин създава още по-драматични структурни и идентичностни проблеми на своите общества. Китайската демографска стагнация е много опасна, защото тя предотвратява реализацията на основната стратегическа цел на Пекин за обществено развитие в условия на модернизация – намаляване на драматично отварящата се ножица между бедност и богатство в китайското общество.
Китайският държавен капитализъм произведе нарастваща средна класа от 300 до 500 милиона души, чийто жизнен стандарт до голяма степен настига най-високите стандарти на живот в развитите страни. Но огромни маси от хора от оставащия един милиард живеят в условия на все повече отваряща се "ножица" между бедност и богатство. Всички печелят от модернизацията, но високата една трета от обществото печели несравнимо повече отколкото ниските две трети.
Стопяването на пропастта между бедност и богатство е най-важната стратегия на китайската държава, от успеха на която зависи оцеляването и интегритета на огромната нация. Затова намаляващите темпове на стопански растеж са особено лоша новина за бъдещето на Китай.
Предизвикателствата на стесняващите се глобални пазари, на демографската криза и на разтварящата се ножица между бедност и богатство доведоха до дълбоки – структурни политически промени под управлението на Си Дзинпин през последните 13 години. Засилващата се авторитарна тенденция в управлението на китайското общество протича паралелно на ръста на външнополитическата агресивност на китайската държава.
Тази агресивност има военнополитически измерения в широкия регионален контекст на Китай в източна Азия, където Пекин все повече се държи като регионален хегемон, изтласква съседни държави от установени граници на контрол в Южнокитайско море и в западните зони на Тихия океан, засилва репресивния натиск над Тайван, но също над Филипините, протяга амбициите си към Индокитай… В периода на управление на председателя Си Китай рязко активира и стратегии за търговска – стопанска експанзия с дългосрочни измерения.
По отношение на западна Азия и Европа това са стратегии от типа на "Един пояс, един път". С бързи мащаби се развива колонизацията на Африка, където се прилагат методи, достойни за сравнение с най-бруталните форми на класическия колониализъм. Проникването в Латинска Америка, Централна Азия и навсякъде другаде по света също има впечатляваща скорост и измерения.
Налагането на диктатура у дома и агресивна експанзия спрямо външния свят е логична, но твърде опасна за всички останали народи стратегия за компенсиране на намаляващите темпове на растеж и модернизация.
Именно заради това пропагандата за БРИКС като жизнена алтернатива на Запада, на ЕС и НАТО е очевидна пропагандна измама, предназначена за неинформирани хора. БРИКС е перспективна организация за стопанско сътрудничество, която трудно може да придобие стратегически политически характер. Китай и Индия са два колоса, чиито интереси сериозно се разминават от десетилетия – особено днес и в обозримо бъдеще – именно поради техните стратегически амбиции и противоречия.
Присъединяването на Русия към един стратегически съюз с Китай (включително чрез БРИКС) поставя пред наследниците на Путин в Кремъл драматични въпроси за перспективната роля на Москва в региони, които днес са източника на огромните природни богатства на Русия, но утре могат да бъдат под контрола на Пекин – ако сегашните тенденции на стопанско, демографско и политическо развитие се запазят.
Хората, които не са заслепени от ничия пропаганда добре разбират, че светът преживява епоха на драматично бърза обществена промяна. Тази промяна изостря напреженията и кризите във всички общества.
По един начин промяната се отразява и изостря вътрешните дилеми на Запада (който наистина вече не е единствения лидер на световния ред), по друг начин промяната се проявява в огромната страна – континент Китай, по трети начин – В Индия, в Африка, в Южна Америка…
Силите на миналото се борят за своето оцеляване с различен успех. Русия е предприела арогантна стратегия за възраждане на своята класическа континентална империя, която е осъдена на провал – защото историята не се движи назад. Китай се бори за своето бъдеще на свръхсила, възраждайки политически и обществени форми, ограничаващи с диктатура творческия потенциал на собствената му нация.
Консервативна Америка иска да се затвори в себе си по подобие на 19 век и така да се пребори с постмодерните заплахи за своята крехка (като исторически феномен) идентичност. Европа трудно се събужда от щастливия сън на своя мирен възход през втората половина на 20 и началото на 21 век и стреснато наблюдава трупащите се оловни облаци на един все по-опасен свят.
А на Балканите и в Източна Европа малки кондукаторчета – в Будапеща, в Белград, в Братислава и другаде – се опитват да продадат бъдещето на своите страни за паница леща на Москва и на Пекин. Парите много им харесват – тези пари, които се дават под масата, с куфарчета и лично…
Още повече им харесва неограничената власт на източните диктатури, коиято не изисква честни избори, гражданска свобода и публична отговорност – тъкмо наопаки. Затова те "бягат" от Европа и се подлагат в услуга на Москва и Пекин. Храни куче да те лае…
Тези кондукаторчета – и мечтаещите да станат такива наоколо – биват обслужвани от хибридчиците пропагандатори, които рисуват светлото бъдеще в Евразия и в Брикс, докато техните общества наистина се развиват с подкрепата на "упадъчния Запад". Ашколсун кьопоолар!
