Душата ми умря заедно с него, казва в ексклузивно интервю за “Стандарт” Доротея Волева – вдовицата на големия български режисьор Николай Волев. Думите й идват едва 40 дни след смъртта му.
- Изгаряше в работата си
- Обичаше да се разговаря с Павел Койчев
- След 37 години брак ми береше цветя и на закуска сутрин ме чакаше букетче в чаша
- Безразсъдно смел и дълбоко почтен творец и човек бе
- Заедно преодолявахме сривовете
– Госпожо Волева, след злощастен инцидент на 15 октомври т. г. започва съпругът Ви Николай. Споделям огромната ви мъка, но какво ще видите днес на неговата многобройна публика – на почитателите на киното му, на театралните му настройки, на изобразителното му изкуство, на фотографското му майсторство, на дар словото му?
– Всичко още ми е много трудно да говоря за него. Изгубих се в една бездна от страдание. Любовта на живота ми изчезна някъде, а аз не знам как ще продължи без него. Изчезна светъл ум, дошъл на земята да създаде изкуство и да остави следа своето творчество.
Той дали изгаряше в работата си, независимо правеше кино, театър или пишеше книга. Беше безкомпромисен и перфекционист. Винаги работише със страст.
Изкуството беше неговият живот, а той не може да живее без да работи. Казваше ми: докато работя аз съм жив.
Беше дълбоко почтен с всичко, с което се занимаваше.
Но беше и изключително пощенски като човек. За него беше недопустимо да измами, да присвои нещо чуждо, да излъже. Но точно такива хора стават жертва на измами, което му се случи и на него. Животът е твърде кратък, за да се занимавам с недостойни хора и долни неща. Така ми каза и продължи напред.
Всестранно надарен с таланти, той прекъсва раждането на идеи.
Щом го запалваше нещо, той му се посвещава с цялото си състояние.
Сега преиздават автобиографичната му книга, към която имахте възторжени отзиви с години. Умееше да пише толкова интригуващо, че много негови почитатели се обаждаха да кажат, че когато почнат да я четат, не може да спрат.
Най-много го трогна една 85 годишна почитателка, която му благодари за вълнението, което е изживява с книгата и това, че мисли да прочете втори път.
Остави четири безспорни класики в киното, вечни филми, които до днес хората гледат с интерес. А в този документ на киното е създаден шедьовърът Дом # 8.
Фотографията също беше от любимите му занимания. Има чудесни портрети, които заедно с графиките от годините в Лондон ще покаже в изложба през пролетта.
Готвеше два нови сценария за филмовата сесия, единият готов, а другият не успя да завърши.
Това не е моят свят, аз не се вписвам в него
– Ако трябва да говорим не с имена, а с категории, които бяха неговите приятели и кои – враговете му?
– Приятели той имаше малко. Това бяха хора, които ценеха и които бяха близки до неговите морални ценности: почтени, интелигентни, достойни хора. Такъв човек е Павел Койчев.
Обичаше да си говориш с него.
Имаше много почитатели. Те му пишеха и го радваш с възторжените си отзиви.
Врагове, разбира се, имахте. Той беше пряк, дързък и говори това, което мислише. Отстояваш своята правда, не понасяш лицемерието, простащината и алчността в хората.
Страдаше от разрухата на България, която толкова обичаше.
Разрухата, която беше обхванала и изкуството, и културата.
Казваше често, ТОВА НЕ Е МОЯТ СВЯТ. АЗ НЕ СЕ ВПИСВАМ В НЕГО. Всичко стана пари и интереси.
Беше изключително чувствителен. Раним от грозното, пошлото, злобата и най-вече алчността, която обхвана целия свят и според него ще го унищожи.
– Волев описа част от живота си в автобиографичната книга "Девствената проститутка" – жесток разрез на душата му и на различните политически режими, при които е живял и от които е бягал. Какво не му позволихте да публикува в нея?
– Ние никога нищо не си забранявахме. Нито аз на него, нито той на мен. Ценяхме свободата и бяхме щастливи с това. Така че, всичко написано е негово решение, а той е откровен до край.
Иначе нямаше смисъл да пише тази книга.
Беше вселена от чувства
– Бихте ли споделила отделни случки от вашата невероятна любов – от запознанството, пеперудите в стомаха, залитанията, отрезвяванията и истинското приятелство?
– Запознахме се при общи приятели. Подадохме си ръце и усетих, че това е нещо съдбовно, предопределено.
Този странен, ексцентричен човек ме зашемети. Той ме потопи в неговия свят на музика, филми и литература и аз осъзнах, че това е и моят свят. Неговият талант и огромен интелект ме изпълваха с възхищение. Това беше любов от пръв поглед.
Любов, която устоя на сътресения и възходи и най-голямото щастие за мен беше, че колкото напредвахме в годините тя ставаше по-силна и по-всеотдайна. Последните няколко години живяхме неразделни и влюбени във всичко, което правихме заедно. Защото всичко ни харесваше еднакво.
Той ме разсмиваше с много специалното си чувство за хумор, ухажваше ме, обсипваше ме с нежност, грижа и внимание.
Сутрин в Гърция, където живяхме последните четири години, ми береше цветя от поляните и когато се събудех за закуска, на масата ме чакаше букетче в чашка, след 37 години брак. Какво повече да искам от това?
Ние си бяхме абсолютно достатъчни и това ни спаси в този враждебен свят.
Неговата любов ще ми липсва до последния ми миг, защото никой не ме е обичал като него.
Беше безразсъдно смел. Беше вселена от чувства, от възторг, сила и вдъхновение до сривове и депресия.
Но всичко преодолявахме, защото бяхме заедно.
Имаше много фино и специфично чувство за хумор. Много забавен и общителен. Обичаше да разговаря с непознати хора и винаги ги разсмиваше. В Гърция, в селото където живяхме, се сприятели с всички продавачки в магазините и със сервитьорите в ресторантите. А те винаги му се радваха.
– Как минават дните Ви напоследък?
– Дните ми не минават. Живея в едно безвремие, защото моята душа умря заедно с него. Дори не живея, а съществувам, за да направя някои неща в негова памет и ако мога да реализирам с някой последните му проекти.
– Имах късмета да познавам съпруга Ви. Споделяше ми, че кипи от енергия, че трябва да начертае строен план, за да стартира и завърши амбициозните си проекти. Два от тях са съвременен кинопрочит на шекспировия "Хамлет" и драматизация на любовта между Яворов и Лора. Каква ще е съдбата им?
– Да, Николай направи свой съвременен прочит на "Хамлет". Сценарият е много силен, много понятен за младите хора.
Дано намеря съмишленици, за да реализирам последния му проект и мечта да направи нов игрален филм.
Беше намерил актьор, впечатляващо младо момче. Виждаше героя като 18 годишен студент.
Сценария за Яворов и Лора не успя да завърши, но беше измислил формата. Темата беше изключително трудна за реализация по ред причини, но той дълбоко вярваше в своето тълкувание на тази трагедия, гибелна история за любовта.
Любовта е една необхватна тема във всичките й изражения
– В своята книга той говори за изпепеляващата любов между поета и любимата му Лора. Каква беше концепцията му за любовта и ревността?
– Любовта е една необхватна тема във всичките й изражения. За него беше най-важната. Обичаше и беше обичан. Беше казал, че без любов и свобода умира.
Великото чувство любов не само към някого, но и към нещо: работа, творчество, съзидание, изкуство, природа, красота.
Дори когато посрещаше изгрева на слънцето над Атон в Гърция, и това е любов.
Колкото до ревността, той я смяташе за тъмно, разрушително чувство. Търсеше светлата страна в една връзка.
Ето защо драмата на Яворов и Лора тежеше на душата му със своята безнадеждност. Там ревността беше изпепеляваща. Споделяше с мен своите среднощни разсъждения. Психологически Николай беше безпогрешно точен.
Какво се е случило в онази нощ без свидетели. Мисля, че Николай успя да достигне след безкомпромисен анализ на събитията до истината за тази човешка трагедия на две безспорно ярки личности.
– Николай като всеки талантлив творец изглеждаше самотник между творците. Права ли съм или не съвсем?
– Да, беше самотник. Аз бях най-близкия му приятел и той на мен.
Независимо от неговата общителност и умението да разговаря с всякакви хора, дълбоко в душата си беше самотник. Даваше ми да чета всички текстове и се интересуваше от моето усещане.
Имаше аналитичен ум, беше много дълбок автор.
Задълбаваше в най-тъмните дебри в душите на героите и търсеше истината.
Понякога работеше дълго и изведнъж решаваше, че не чувства достатъчно вярно и убедително съдържанието и анализа на даден сценарий и го оставяше. Трябваше да вярва без съмнение, за да почне да го реализира. Затова и казах за неговата почтеност като творец.
Откриха му рак на белия дроб
– Бягство от кого и от какво беше връщането на семейството ви към природата?
– Да, търсехме и намирахме спасение в природата. Първо в село в Странджа, където на върха на един хълм над Царево сред огромни дъбови дървета си построихме хасиенда. Беше важно да няма стълби, за да ни е лесно. Стана красива. Там прекараме 10 години, разбира се, и с нашата лодка.
След това намерихме рай в Банско. На последния етаж с гледка към цялата планина, където живеехме щастливо с мечти да прекараме старините си в прекрасния град. Но съдбата реши друго.
Николай беше силно екстремна личност. Обичаше мотори, мощни джипове, но най-голямата му страст бяха лодките. Преди две години, на 76, се качи на мотора в София и вечерта се обади от Солун. Не знам как преживях тези часове. Но той беше толкова щастлив.
Дълги години бяхме пристрастени към риболова. Ловяхме от лодка и имахме големи постижения. На Лесидрен, където беше станцията на кинодейците, прекараме най-незабравимите празници. Тогава всички бяха все още живи. На едно място събран цветът на киното – режисьори, оператори, актьори, сценаристи. Смях, страхотни разговори, остроумни и интелигентни хора. Тогава нямаше омраза, такава завист и разделение. Бяха други отношения.
Пътувахме непрекъснато. По морета, язовири, филмови фестивали, красиви места в Европа.
Често ми казваше, че трябва да сме щастливи за толкова интересни си и пълноценен живот.
Казваше ми, колко хора са живели като нас. Какво ли не изживяхме, с какво ли не се преборихме.
Но имаше и много тежки моменти. Когато нямаше работа и изпадаше в депресия. Да, винаги успяваше да излезе, осеняваше го някаква идея и възкръсваше, за да се хвърли отново с цялата сила в живота.
Другият страшен момент беше когато му откриха рак на белия дроб. Слава Богу, попаднахме на прекрасен лекар и успешна операция в най-ранен стадий. Но и неговата борбеност беше изключителна. Той каза, че ще се пребори и успя.
След годините прекарани в Гърция с неговата любима лодка той ми каза, че са най-щастливите в живота му. Това ми дава малка утеха. Бил е щастлив.
– Съпругът Ви твърдеше, че е щастлив, че живее вълно и вярваше в Ботев, станал жертва за свободата ни. Защо на финала на "Девствената проститутка" е "Моята молитва"?
– Николай беше изключително духовен човек. Той вярваше в своя бог- почтеност, достойнство, чест, смелост. Този бог беше в душата му и затова величието но Ботев и чистия му образ бяха негов идеал. Това стихотворение е молитва за свобода. А това беше същността на Николай. Любов и свобода.
Бях благословена да изживея живота си с един от най-интересните мъже на нашето време.