Лековерният нрав на нашенци все по-често бива обхванат от адски бесове. Това ново формулиране на характера всъщност е от последните 30 години.
Заблудата продължава да владее, залогът на грешната капачка в тъпата игра на „тука има, тука няма“ се е превърнал в съдба. Винаги има лъжа, надеждите са разбити. И пак се раждат от пяната, блъскаща морската вълна в скалите. И пак биват потопени в дълбините.
Вяра, надежда-почва бол, трагедиите след тях-неминуеми.
Живеем в най-голямата лъжа на един лъскав свят, като нощна табела на бъкан от стока нон-стоп на улицата. Тя привлича всички мушички, за да ги изгори с топлината. За оцелелите остават пороците по рафтовете вътре.
Катастрофа на надеждата, която изроди най-гнусните човешки страсти. Примерите за които, вече дори не носят поуки, не разчувстват, не водят до преосмисляне.
Нищо. Празното дъно на бутилката. И удавената малка, алчна мушица, в последната капка…
***
Този текст носи само печал. Той дори няма да бъде осмислен. Бързината на съвремието, на поредния погубен живот, ще го отнесе в гроба и ще остане само една запалена вощеница в пръстта. Докато не погасне и тя…
Отгледан на ръце
Роден е с недъг. Майка му го носи на ръце няколко години. Докато не укрепне и не се излекува. По-малкият му брат е здрав. Живо семейство, пълно с малчугани. Растат и всеки хваща по пътя си.
Само най-големият никога не напуска майка си. Живее на село с нея. Не се задомява. Грижи се за нея до последния си дъх. Тя е на легло, той до нея.
Приеманата безропотно съдба.
Сценарий, който никой не пише сам за себе си.
В този място за мечти няма. В него важната дума е „отговорност“. Може да добавим дълг, чест. Добавете и още.
Всеки може да направи своя прочит.
По-малкият брат живее в града, отглежда своето семейство. Децата му растат. Но идва развод.
Светът се променя…
„Остави брадвата на земята!“
Така казва един от пристигналите на мястото полицаи. Изправил е лявата си длан в знак на успокоение срещу мъжа срещу него. Дясната е на дръжката на пистолета.
Срещу него стои един неадекватен човек, с кървясали очи…
Запоят
Малко преди това по-малкият брат се прибира за малко на село. Майка му е на легло, за нея се грижи батко му. Той отива на гости. Пие цяла вечер. Празнува при домакина. Прибира се в ранните часове. И продължава да пие у дома до зори.
По-големият му брат прави забележка, виждайки състоянието му. Да си легне, да почива, стига се е наливал.
В този момент демоните от бутилката обхващат всички несгоди от живота, цялата съдба, побират се в последната глътка, след която…
Той хваща първото сечиво и пребива зверски. Нанася удар след удар. На човека, носен на ръце години от майка им, докато проходи…
Смазва един човек, чиято съдба е била да се излекува, за да бъде последна опора на жената на легло.
„Гледката бе страшна!“, казват след това.
Кръв и премазана глава.
„Остави брадвата на земята!“, казва полицаят с една вдигната ръка за помирение и друга на пистолета.
Неадекватният човек срещу него го гледа с кървясали очи. И стиска оръжието си. Без да осъзнава случващото се.
„Остави я, не усложнявай още повече нещата, спри и се успокой!“, умоляват униформените.
Всичко приключва с арест.
Месец по-късно пребитият зверски брат умира в болницата.
Два погубени живота, заради последната капка в дъното на бутилката.
И една майка, която все още е на легло…
***
Това не е класация на отвратителните деяния. Това е просто животът, съвремието, нищо повече. Опит за поуки, опит за задвижване на човещината.
***
Кръвта по френския ключ
Управление на автомобил в пияно състояние, кражби, закана за убийство, три пъти в затвора…
С тези мисли от биографията се събуди П. Чорлав, замацан поглед. Очите подириха огледалото в тоалетната, до която едва се дотрази. Гледка страшна. Кървясали очи, подуто лице.
Някога П. се мислеше за красавец. Ама алкохолът му е*а майката. В затвора можеше да има погалване, но като белег остана единствено счупения нос.
Завъртя глава, за да огледа двата профила.
Бе все същото, грозно и изкривено.
Спомняше си като преди минути.
Един от етноса го бе фраснал с юмрук.
Ясно си спомняше звука от потрошената кост. Болката щеше да му пръсне очите. Кръвта се нахвърли върху плаката на Мис Плеймейт над русенското легло.
Две шепи вода върху лицето изтриха тъпия спомен от затвора. Мразеше го. Мразеше и всичко навън. Болеше го главата. Сърцето блъска, подивяло. Ръцете треперят.
Снощи се бе напил като за последно.
Помнеше затвора, но бе забравил какво е преглъщал преди само няколко часа.
Изсекна се и се отправи към стаята.
Жената спеше още. Беше се запознал преди месеци с нея. Живееше при нея. Спеше с нея. Но от пиене не правеше нищо с нея.
Бе просто една „Нея“.
Бе го приютила. Преди това бе на общежитие. Бе дошъл в полите на Родопите, за да работи в строителството. Инак от Бургас. Запознаха се и тя го прибра.
Бе още много рано сутринта. Мерна ракията на масата. Сипа си и започна да пие отново. Барем главоболието и треперенето изчезнат.
Запали цигара. Втора, трета. Двеста грама ракия изчезнаха.
Тръгна за работа на обекта.
*
„Тъпа шизофреничка!“, помисли си за „Нея“, когато се прибра от работа. „Добре, че й спрях хапчетата, че я правиха парцал“, допълни наум.
П. й даде наденици, за да ги изпече, докато той отиде до магазина за още ракия.
Когато се върна и седна поиска чаша. Наля догоре и продължи да пие.
„Дай яденето!“, заповяда.
Надениците му се сториха прегорели.
Цял ден на обекта. Живот съсипан. Много, но все недостатъчно ракия.
П. скочи и грабна френският ключ, който бе до чешмата.
Ударите се сипеха с опияняваща методичност. Чуваше пращенето на костите.
Удряше я по тялото, краката, ръцете. Удряше я с бесовете на целия безсмислен свой живот.
Замахваше с пот на челото. Слюнки от устата.
Прегорялата наденица изгори и душата му.
Удряше, докато тялото под него не спря да се движи.
Отпи от чашата с ракия и седна до трупа, за да отдъхне.
Измори се повече отколкото на работа. Едва си поемаше дъх.
„Трябва да откажа цигарите“, си рече. Задъхваше се.
Захвърли настрани френския ключ. Тежеше около килограм и половина.
Пак пи, а после заспа. До трупа на жената, която единствено в този свят го приюти…
*
П. се събуди с адско главоболие. Стана и отиде до тоалетната. Пак съзря разбития си нос. Огледа профилите с кървясали очи. Треперещите ръце едва оплискаха лицето с вода. Имаше кръв по него. Не помнеше дори какво е ял.
Сети се за френския ключ. Трябваше да развие нещо под мивката с него. Не помнеше добре какво точно.
Върна се в кухнята, за да потърси малко ракия. Видя жената и ритна леглото, за да стане.
Тя не помръдваше. Изрита пак.
Същото.
Същото като всеки ден…
*
Едни истински истории. Гнусни като тинята. Но по-дълбоки от нея.
Жельо МИХОВ/24rodopi.com
