Познавам Павел Поппандов от ранните години на прехода. Помня как залата избухваше в неистов смях на всяка негова реплика, когато се превъплъщаваше в образа на Трендафил Акациев. Контрастът между каламбурите на Недялко Йорданов и невинната сериозна физиономия на Павката караше зрителите да се питат “Този сериозно ли? Да не ни пързаля”. Не ги пързаляше – показваше им грозната, изкривена родна действителност по начин, по който можеха да я преглътнат малко по-леко. Докато ги стисне за гърлото, когато се усетят. Така и сега – сменя настроенията – гняв, досада, самоирония. Откровен и открит както винаги. Вече писахме за най-новия филм, в който участва, затова няма да говорим за него.
– Как минава един ден на вечния бунтар Павел Поппандов?
– Честно да си призная, всеки ден хабя нерви. Защото следя събитията, които мятат цялата наша объркана демокрация и държава. Вчера например ми вдигна кръвното една забележителна женица, която е депутат и пак се кандидатира. Тя отправи преди време един уникален призив от трибуната на Народното събрание, като каза: “Не пипайте мафията, защото ще настане хаос!”.
Същата тази жена я гледам вчера отново по телевизията – готова да влезе в парламента. И да изтърси отново подобна мисъл. Гледам днес един, който си беше приписал ролята на “златен пръст”. Той на бял кон и казва: “Идвам!”. Идва, но не знае, че електоратът вече му връчи наградата “Среден пръст”. Та така горе-долу ми минава денят.
– Имаш ли вреден навик, с който губиш битката?
– Имам, и то не един. Основният ми вреден навик е това, че паля от четвърт оборот и това не е добре.
– Кибритлия си значи?
– Да. Важно е да не ти е мокър кибритът, че тогава става лошо.
– Налага ли се да викаш майстор у дома или всичко си правиш сам?
– О, да ти кажа право, тази година викнах майстор, защото вече не мога да се справя сам. Става дума за едно елементарно боядисване с латекс! Нещо, което съм правил, както се казва, от легнало положение. Но имам проблем с кръста и това много ме нерви. Не мога да приема тези възрастови изменения, които са неизбежни.
– Как се справяш с болежките?
– Пак ти казвам – с ЕГН-то не можеш да се бориш. Преди няколко дни направих 78 г. Не са малко. Единственото, което ми помага, е, че живея на чист въздух. Върша разни работи по двора. Кося с косачка, грижа се за дръвчета, цветя гледам. Това ми помага.
– Може да прозвучи нелепо, след като сподели за проблема с кръста, и все пак – налагало ли ти се е да прекланяш глава?
– (Смее се.) Глава не, но снага – да. Защото човек се ражда и пълзи на четири крака. Лека-полека се изправя, изправя, изправя се в цял ръст. И годините започват да го натискат обратно, да го връщат отново към земята, на която е пълзял. Това е много, много тъжно и не мога да го приема. Бунтувам се с цялата си душа, обаче това е животът.
– Следиш ли какво се случва на театралния фронт?
– Честно да ти кажа, следя, но отстрани. Вече не участвам в театрални представления. Слава богу, че моята истинска голяма любов – киното, не ме забравя и от време на време ме канят. Това ми действа много добре.
– С какво си спомняш годините в Театър “Възраждане”?
– Това са едни от най-хубавите ми години. Ще дам театъра като контрапример на случващото се в Народния театър. Когато кметът Янчулев искаше да назначи едно свое протеже, всички застанахме като единна компактна група и не допуснахме това да се случи. А бяхме само 13 души.
– Май да играеш пред камера е като карането на колело – не се забравя?
– Абе, не е баш така. Защото идва един момент, в който с възрастта става все по-трудно да караш колело. И като че ли е по-лесно да играеш пред камерата.
– Каква бащина заръка си спомняш и спазваш през годините?
– За съжаление, не я спазвам. Баща ми ми беше казал: “Не си създавай излишни врагове”. Все едно каза обратното. И още един страхотен съвет, който аз не възприех, когато трябваше. Каза ми: “Откажи се от този вреден навик, защото сега даваш пари, за да си съсипеш здравето. След години ще даваш пари за обратното, но няма да можеш да го възстановиш”. Малко късно, но преди три години от раз се отказах и от цигарите, и от кафето – неща, без които не си представях, че може да се живее
– Умееш ли да прощаваш?
– Да, но много трудно. Това ми е проблем. Трябва първо да се преборя със себе си, да убедя себе си, че не съм прав и че трябва да простя. Но има нещо, което не мога да простя. Попадна ми в интернет клип, на който се вижда войник, който убива хладнокръвно обезоръжен и ранен друг войник. Хладнокръвно убийство. Видяното ме разтърси! Не ме интересува дали клипът е истински или манипулиран! Искам да кажа, че не мога да простя на тези, които подкрепят тази война!
– Имаш ли приятели, на които можеш да разчиташ винаги?
– Да. Но за голямо съжаление си отиват един по един. И това е много, много тъжно. А, както ти казах, те не са много, няколко души са. И това много ме измъчва. Ето и днес говорих с един много близък мой човек, на когото съм много задължен. Както се казва, той ми е отворил вратата към киното. Не е добре и това много ме натъжи. Но нищо не може да се направи.
– Налагало ли се е да правиш компромиси в живота?
– Ами налагало се е. Ако да си замълча, за да не навредя на някого, може да се нарече компромис – да, правил съм.
– Какво криеш зад строгата външност? Този образ на вечно недоволен и критикуващ не ти ли писна?
– Защо да ми писне? Първо – за да критикуваш, трябва да си дадеш сметка какво критикуваш и защо. И дали ти самият не подлежиш на тази критика. И ако в това отношение действително си неуязвим, имаш право да го правиш. Иначе ти просто съществуваш, не живееш, а живуркаш. И ако подминеш всичко, което те вълнува и за което би трябвало да протестираш, това ще рефлектира върху следващия след теб, върху следващото поколение. Върху децата ни, върху внуците ни.
Затова човек не трябва да си мълчи, не трябва да седи безучастно
– Приемаш ли определението “конфликтен човек” за себе си?
– До известна степен – да. Нали ти казах – четвърт оборот и паля. А това не е добре. Признавам си чистосърдечно – имало е ситуации, в които не съм бил прав и не е трябвало да реагирам по такъв начин. Но какво да се прави – характер.
– Чувствал ли си се безпомощен някога?
– Да, и то не веднъж и два пъти. Най-безпомощен се чувствах, когато бяха болни сестрите ми. Те си отидоха една след друга. Когато виждаш, че не можеш да помогнеш с нищо. Тогава ми беше наистина много, много тежко.
– Кои са големите загуби в живота ти, освен сестрите ти, с които беше много свързан?
– Как кои? Майка ми си отиде толкова рано, толкова млада – на 46. Баща ми остана сам с три деца. Мислиш ли, че му е било лесно? Сестрите ми не му създаваха никакви грижи. Докато при мен ситуацията беше много тежка.
– Калпазанин ли беше?
– Ненадминат. Бях много див и му създавах много неприятности.
В онези времена да останеш с три деца не беше никак леко
И баща ми, светла му памет, издържа. И удържа на думата си след смъртта на мама в дома ни да не влезе друга жена.
– А кои са големите ти победи?
– Това, че избрах верния път. Отклоних се от лесния и избрах верния. Като победа бих определил това, че малко преди баща ми да си отиде, за няколко години му донесох тази радост, че съм в правия път. Сещам се за още един негов съвет: “Като вървиш напред, не забравяй да се обръщаш назад”. Смея да твърдя, че спазвам този съвет. Същия съвет с други думи ми даде и моят професор Боян Дановски.
– Заобиколен си от три поколения жени. Как се чувстваш в твоето женско царство?
– (Смее се.) Ооо, това е нещо, което ме крепи. Това е като въздуха и водата. Имам предвид двете ми внучки. Да ти кажа право, не съм вярвал, че любовта, която човек изпитва към внуците, може да бъде много по-силна от любовта му към децата
Това е такава радост! Това не е лекарство, това е панацея! Това е извор, бистър извор! Искам да ти кажа, че във всички детски филми, в които съм участвал, винаги ми е било много приятно, защото срещу себе си гледаш едни чисти очи, виждаш човек, който не може да излъже, той е истински. И това носи голяма радост.
– На колко станаха внучките?
– На 10 и на 13. Не мога да ти опиша какво чудо беше едната, като беше по-малка. Веднъж гледахме една приказка по телевизията и тя ми каза: “Ако имах вълшебна пръчица, щях да дам на всички бедни хора по една паричка”. Искам да споделя с нескривана гордост и да се похваля, че по-голямата ми внучка знае 4 езика и сега сама учи японски.
– Браво на детето! Браво на дядо!
– За разлика от дядо си, който не знае нищо. Едно време беше различно. “Абе за къде ти трябва език?”. Имали сме възможност да учим езици, но сме били изключително лениви и немарливи. Сега светът е много по-различен.
– Я разкажи за зетьовете, нищо че са далече.
– (Смее се.) Аз имам определени изисквания. Ще ти кажа нещо, което звучи смешно. Когато дъщеря ми беше в пубертета, един ден й казах, че рано или късно неминуемо ще се появи някой младеж. Разговорът не й беше приятен, но аз й казах някои от моите условия. “Ако е с обица на ухото – не го води. Ако има татуировки – не го води. И ще му поискам от чекмеджето с инструментите да ми донесе “лула 22”. Ако търси лула за пушене, пак не го води.” Това е един вид гаечен ключ. Оказа се, че зетят, когото доведе, няма обици, няма татуировки. С ключовете беше по-трудно, но вече ги разпознава.
– Има ли нещо, което би искал да промениш в себе си в някой следващ живот?
– Сигурно. Сигурно бих променил. Но честно казано, не съм мислил и не ми се мисли за този момент. Май още е рано. Не съм готов да отговоря на този въпрос.
– Ако трябва да живееш една година на самотен остров, кого би взел със себе си?
– Не. Не бих отишъл. Не го приемам. Това означава да загубя огъня, който ме поддържа в момента. Не се вписвам в такава картина.
– Имало ли е момент, в който да си кажеш “Майната му на всичко! Заминавам за чужбина”.
– Не, не. Такива филми в нашия род не съществуват. Обратно. Като че ли колкото по-лошо става, толкова повече се вкопчвам в обстановката, в живота, какъвто е
– Ти не само имаш мнение по най-горещите политически теми, но и не се притесняваш да го казваш високо на глас. Това не ти ли създава врагове?
– И да ми създава, все тая. Те не могат да враждуват с такива като мен. Защото сам човек не може да ги спре по пътя им.
Единственият начин да окажеш някаква съпротива, това е на самите избори
Ето – от няколко дни пазарът за мъртви души е отворен. Започва наддаването и оттук нататък ни е ясно какво ще последва.
– Но ти въпреки това гласуваш редовно, нали?
– Да, гласувам. Признавам честно, че няколко пъти гласувах “Не подкрепям никого”. Защото това е един вид протест. А пасивността е много вредна. Трябва да се отиде и да се гласува, трябва да има масово участие. За да може да се намали тежестта и въздействието на този задкулисен, купен вот.
– Има ли политици, на които си вярвал през годините, а те са те разочаровали?
– При всички случаи има. А и да не говорим, че са много малко тези, на които действително съм се възхищавал и вярвал – заради характера им, заради поведението им. За съжаление, някои от тях си отидоха. Ще спомена двама души – Петър Дертлиев и Желю Желев. Хора, за които не можеш да кажеш една лоша дума. Или че са откраднали нещо.
– Коя е най-нелепата клюка, пусната по твой адрес?
– Един вестник обяви, че моя колежка има дете от мен. Много се ядосах, най-вече за това, че въпросното дете може да повярва. Направих опит да издиря журналистката, но не се получи. Тогава си направих труда да напиша ироничен коментар на “новината”. А когато бях в “Сатирата”, един от онези вестници, които излизаха със заглавия от сорта “Хермафродит се самоизнасили и избяга”, написа, че крада часовници. На някой колега му изчезнал часовникът, крадецът не е заловен.
След време – на друг. И “авторът” на статията прави умозаключението, че щом аз играя и в двете представления, значи аз съм крадецът. Винаги съм се дразнел от такива писания. Защото има хора, които са по-чувствителни, не трябва да ги нараняваш. Пък и те имат деца, имат близки – как ще реагират?
Сигурно можем още дълго да говорим, но нека се разделим с любимата мисъл на големия Доньо Донев “Когато водата ти дойде до устата – горе главата!”.
Мариана ПИЩАЛОВА
