Какво е нещо леко и меко за носене, изработено от животинска кожа? Характерно за балканските народи някога и останало като част от българската народна носия, изработването на опинки продължава и днес. Северозападна България е сред местата, където майстори поддържат традицията жива.
Латинка от Замфирово е най-активният самодеец в местното читалище и сред най-възрастните жители на селото – онези, които могат да правят опинки и са ходили с тях.
„Ходила съм на училище с такива, тогава нямаше обувки. Даже и вкъщи – майка ми, баща ми, всичките носеха цървули.
Много рядко обувки. След това вече излязоха гуменичките, след гумениците – платненките, къде им казваме сега“, каза Латинка Димитрова пред bTV.
Латинка вече не прави опинки, но е предала майсторлъка си на Тереза.
„От три години започнах да правя опинки поради нуждата от тях, заради участие на самодейни колективи във фестивали, където е необходимо да са с автентичната северняшка носия. А опинките са важен атрибут към северняшката носия“, казва Тереза Тодорова.
В Замфирово са опинки, другаде – опинци, опънци, връвчанки, калеври или просто цървули. Важното е да са от животинска кожа, най-често – свинска.
„Изстъргва се сланината, прави се един сух разтвор от царевично брашно – едро смляно, и сол, едно към едно, и се поръсва. Целта е да изсъхва, да издърпва влагата солта и да го предпазва от вредители, от акари и от такива неща.
Проблемът е, че трудно се набавят кожи и е необходимо една година кожата да изсъхне, за да е годна“, обяснява майсторът на опинки.
„Използва се само тази част от нея, която е от гърба на прасето понеже е най-дебела там кожата. Опинците излизат по-здрави оттам, иначе от другото не е здраво и се изхвърля по принцип.
И преди да се започне да се работи – тя е много твърда, като ламарина е просто. Трябва се накисне изрязаното парче да нощува във вода и после да се изсуши между хартии – да се изцеди водата, за да поомекне малко и да може да се работи с нея, иначе не се повива“, добавя Тереза.
Изработването на една опинка отнема около час. Останалите материали също са естествени – канап или усукана вълнена прежда. Инструментите са прости: ножица, секач, чук и фиба.
„Не мога да продам. Мога да покажа как се правят и човек да си го изработи сам, да усети удоволствието и тръпката. Странна тръпка е, обаче“, казва още майсторката.
Правенето на опинки е предложено за включване в Националната система „Живи човешки съкровища – България“ към Министерството на културата.
„Аз казвам, чебабите и дядовците тука на село са нашите живи човешки съкровища и дай Боже и ние за нашите деца да сме така – да го предадем на внуци, просто да знаят откъде е тръгнало всичко това, коренът откъде идва“, надява се Тереза Тодорова.
С майсторлъка на хора като Тереза, класическата българска опинка няма да изчезне. А обидата „цървул“, използвана за човек без обноски и градска култура, съвсем не звучи чак толкова грозно. Защото все пак всички идваме от някое село.